Машината от "Гудисън", която Европа не успя да види

Ако се разходите по "Гудисън Роуд" или "Буленс Роуд", ако спрете във фризьорския салон "Съзюн`с" или в прастария пункт за залагания на ъгъла, има няколко истории, които задължително ще чуете.

Едната е за това как с пристигането в района на един футболен отбор без стадион през 1892-ра се разгоряла малка бизнес война.

Магазинът за бонбони, лакомства и сладки, наречен "Mother Noblett's" (На мама Ноблет - примерен превод) произвеждал прочутите наоколо Евертънски ментови бонбонки. Страхотен хит за децата, а и не само.

Но тя имала конкуренция. "Old Ma Bushell" - друга семейна бонбонена фирма, намерила начин да спечели повече хора от доста сериозната потенциална клиентела, която се събирала на мачовете на преместилия се в квартала отбор. Тя продавала карамелизирани бонбони с шоколад на мачовете, директно по трибуните, докато играта вървяла.

Внучката на собственичката се казвала Джемима Бушел и била красавица. Тя ходела между мъжете, защото по това време на мачове ходили основно те, и продавала кесиите с бонбони.

Нарекли я Everton Toffee Lady - момичето с карамелените бонбони на Евертън. Защото това е отборът, който се нанесъл от тази страна на парка в град Ливърпул, след като отказал да плаща наем за стадион "Анфийлд" отсреща. Там се създал друг клуб.

Легендата за "карамелите" се ражда в края на 19-и век, като и днес това е прякорът, който Евертън гордо носи.

Но по споменатите места, където синьото е цветът на местните, ще ви разкажат и една друга история. За най-силния отбор, който Европа не успя да види. За машината на Хауърд Кендъл, която можеше да вдигне поне веднъж Купата на европейските шампиони.

Но съдбата бе решила друго.

Вероятно в пъбовете наоколо ще ви спестят разказ за онзи мач с Ковънтри, но от него започва всичко. В една студена януарска вечер на 1984-а трибуните на "Гудисън Парк" са необичайно празни. Да, мачът е срещу Ковънтри, но все пак - само 13 280 зрители... Но и при тази ниска посещаемост ясно се чуват призивите "Кендъл аут", които феновете разярено скандират. Отборът е изпратен с освирквания след 0:0, скучно и сиво.

В треньорската стая мениджърът Хауърд Кендъл, един енергичен мъж на 37 години, се чуди какво да предприеме. Има съмнения, за първи път, откакто е поел работата през 1981-ва.

Евертън е 14-и в първенството. Не върви наникъде. Трети сезон поред с Кендъл начело, отборът е в средата на класирането, не се вижда никакво развитие. Феновете мърморят.

Моментът е ужасно труден за всички, чието сърце е синьо и карамелено. Клубът не е печелил никакви трофеи от 1970-а, когато става шампион. В сърцето на халфовата линия тогава са Кендъл, Колин Харви и Алън Бол. Наричат ги Светата троица - най-добрата полузащита в Англия в края на 60-те и началото на 70-те, заедно с тази на Лийдс.

Харви е асистент на Хауърд в споменатия мач срещу Ковънтри, а двамата пият чай в треньорската стая до късно през нощта. Не се прибират у дома. Мисълта за напускане е ясна и остра.

Има и нещо по-лошо. Ливърпул доминира в Англия и Европа от 7-8 години и това прави всичко в Евертън още по-трудно. Титлата е почти на абонамент към "Анфийлд", а "червените" са вдигнали и три купи на шампиони на Европа за периода.

На 18 януари Евертън отива да спасява сезона в Оксфорд, където трябва да играе полуфинал за Купата на лигата. Място на финала на "Уембли" би било глътка въздух за Кендъл, Харви и феновете.

Но домакините повеждат и нещата отиват на зле. Тогава Кевин Брок прави самоубийствен пас към вратаря си, който не стига и до половината от дистанцията между двамата. Там дебне Ейдриън Хийт, който пресича, подминава вратаря и вкарва - 1:1, десетина минути преди края.

Евертън докарва мача до преиграване и печели с 4:1, за да стигне до финала. Там нещата не се развиват толкова добре - 0:0 срещу Ливърпул, който печели преиграването с 1:0 и вдига трофея.

Но отборът на Кендъл е прероден - след победи над Джилингам, Шросбъри, Нотс Каунти, Саутхемптън и Уотфорд, Евертън печели Купата на ФА същия сезон. Да, самият мениджър признава, че е имал късмет с пътя до трофея, но все пак и тези отбори трябва да бъдат победени, нали? Да не говорим, че това са времена, в които английският футбол не знае що е "лесен мач".

Истината е, че онази вечер в Оксфорд променя всичко. След нея, до края на сезона Евертън изиграва 31 мача, от които губи само 4.

Стига два финала, завършва седми в първенството и с гордо изправена глава. А и с първата си купа от 14 години. Най-накрая лъч оптимизъм се настанява в главите и душите на хората, които през януари не виждат светлина в тунела. Евертън е в Европа, а и с трофей!

Отборът не е нещо особено, ако го погледнете на хартия.

На вратата е Невил Саутъл, който е взет за 150 000 лири от Бери през 1981-ва, а този тим тогава е аматьорски. Саутъл помага в сметопочистването, когато не тренира - за да изкарва някое пени, преди да подпише с Евертън и да стане професионалист.

Тревър Стивън е полузащитник, взет от Бърнли - също нискоразреден тим по това време. Анди Грей, висок и мощен нападател от стар тип, който идва от Уулвс, Греъм Шарп, отхвърленият от Ливърпул ляв полузащитник Кевин Шийди... Към края на сезон 1983-84 г. обаче, с двата им финала и добрия завършек на първенството, те обнадеждават феновете.

Е, може да се каже, че оптимизмът бързо се изпарява. Евертън губи първите си два мача от новия сезон, а поражението с 1:4 от Тотнъм на собствен терен отново хвърля сянка върху запалянковците.