От боята по тротоара и портрета на Зико до световната купа

Бразилският гений Роналдо, наричан Феномена по лесно видими причини от всеки, който го е гледал на терена, разказа историята си пред сайта Player`s Tribune.

Разбира се, Sportinglife.bg почувства задължение пред читателите си, да им я представи:

"Когато си мисля за световно първенство по футбол, първо се сещам за боя.

Малки кутии с боя, синя, зелена и жълта. Най-ярките цветове, които можете да си представите.

В Бразилия има една традиция на всеки четири години, преди да започне световното. Излизаш на улицата в града ти и боядисваш навсякъде в тези цветове. Стените, фасадите, тротоарите.

Красиво е.

И така през 1982 г., като всяко хлапе в Бразилия, аз излязох и боядисах улицата в нашия квартал, заедно с другите деца наоколо.  Всички бяхме там. Рисувахме всичко. Играчите, птички, просто бразилския флаг...

Един наш съсед, казваше се мистър Ренато, ни събираше у тях да гледаме мачовете. Не помня много за него, но бе грамаден, пенсиониран пилот от военновъздушните сили. У тях имаше сода, пържени картофки и други вкусотии, които в нашата къща нямаше.

Това помня - как се събирахме на сода и картофки, гледахме мачовете и си мислехме... "Може би един ден и аз ще стана футболист..."

Бенто Рибейро, където аз израснах, е северно предградие на Рио де Жанейро. За ниската прослойка на средната класа. Няма бараки като във фавелите, няма и скъпи къщи. Просто... това бе домът ми. Там не минаваше и ден без да се говори за футбол.

Честно казано, аз още като петгодишен виждах живота си основно свързан с играта. Не знам как да го обясня... Имаше някаква връзка, която усетих. Вътре в мен беше. Знаех си, че искам да съм футболист. Но като дете ти не осъзнаваш какво всъщност значи това. Реалностите не са нещо, което лесно се приема от едно дете.

Пъхах четката в кутията с боя и боядисвах. Не знаех още къде ще ме отведе футболът, какъв е пътят ми. Целите ми ръце бяха в жълто, синьо и зелено, а портретът на Зико ме гледаше от стената над мен.

Не знаех колко бързо ще се развие всичко. Как светкавично една мечта ще се превърне в живота ми. Играех през цялото време. Аз не просто мислех, че мога да стана много добър. Аз искрено вярвах в това. Аз мислех за себе си, че мога да съм един от най-добрите в историята.

Днес, като помисля за това, се смея с глас. Не знам откъде дойдоха тези мисли в детската ми глава. Защо съм го вярвал? На какво отгоре...?

Не помня добре първия мач, на който татко ме заведе на "Маракана". Гледахме "Фламенго". Но е нещо като прохождането. С друго не мога да го сравня. Имало е период, в който не сме можели да ходим, но не го помним - не знаем как е това, не ни е познато. Аз не знаех какво е живот без футбол.

Първият ми прякор дойде много, много отдавна. Когато вкарвах поредния си гол като съвсем малък, братята ми крещяха "Дададооооо".

Това е, защото аз като малък не можех да казвам името си правилно, а вместо Роналдо изричах Дададо. После братята ми влизаха вкъщи, а аз оставах с топката отвън.

Ляв крак, десен, отново ляв. Къщата ни бе малка, спях на канапето. Но дворът бе голям и имаше дръвчета - манго, гуавас, жабутикабас - типични за района. Дриблирах между тях.

В тези моменти, сам с топката в двора, аз мислех, че ще стана най-великият играч в света.

Родителите ми искаха да съм по-концентриран в училище, но аз мислех само за едно. Как да стана професионален футболист.

След една година във футзала, всичко започна да си идва на мястото. Отчасти с късмет, но и с много отдаденост от мен. Започнах да тренирам с отбора на Сао Кристовао, а на 13 години други клубове вече ме бяха забелязали.

На 14 години отидох в Белу Оризонте и станах играч на Крузейро. На 15 години за първи път ме поканиха да тренирам с националния отбор, а на 16 Крузейро ме пусна в първия отбор, в професионален мач.

Година по-късно, през 1994-а, отидох на първото си световно. Казах ви, всичко стана адски бързо.

Всеки един от тези моменти за мен бе изненадващ. Не знаех как стават нещата във футбола, някак ме удряха изведнъж, бързо. Твърде бързо. Днес съм в двора и дриблирам между дръвчетата, утре съм в националния и тренирам с Бебето и Ромарио.

Тогава дойде световното през 1994 г. Как мога да опиша това първенство? Или онзи отбор?

Ще го кажа така. "Харвард" е голяма работа в Щатите, нали. Обучението там е специално. Е, това бе същото. Обучение от първия ред на най-доброто училище. Научиха ме как да съм футболист. Как да съм шампион.

Това лято промени целия ми живот. Не играх нито минута на турнира, но видях и попих всичко, а то бе много. Разбрах, че един ден ще се върна на световното.

Това бе и времето, когато срещнах Ромарио. Той беше човекът от телевизора, когото гледахме и обожавахме. Между него и Зико бе перфектният играч, ако можеше да има такъв.

Ромарио през това лято бе страхотен за мен, отношението му, помощта. Може би видя в мен отдаденост, готовност. Той просто оставаше след тренировките и показваше нещата нагледно. Говорихме си много, а дори само в разговорите усещах, че правя голяма крачка в развитието си. Той ми каза: Следващата ти стъпка е Европа.

Ромарио по това време вече бе в Барселона, минал през ПСВ Айндховен. Холандският клуб бе в преговори с Крузейро за мен, а аз питах за времето, за футбола там. Какво е за един бразилец да играе на холандски терен, покрит със сняг през зимата?

"Следвай пътя ми и няма да сбъркаш", бе посланието му. Затова отидох в ПСВ с мисъл за финал в Шампионска лига, за испанското първенство, за успехи.

Три имена от европейския футбол гледах с възхищение по това време: Джордж Уеа, Марко ван Бастен и Паоло Малдини. Те бяха най-великите за мен. Трябваше да гоня тяхното ниво и си поставих конкретни цели още с пристигането в Холандия.

При представянето ми в ПСВ казах: В първия сезон тук ще вкарам 30 гола. И го направих.

След това дадох изявление, че ще стана най-добрият играч в света. Подписах с Барселона и спечелих "Златната топка". Направих го.