Игри на глада

„Левски и ЦСКА и на народна топка да играят пак ще е дерби...”. Горе-долу така звучи израз, който често може да чуете от привърженици на двата тима. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров, поне щом става дума за волейболното дерби при мъжете в последните години.

Всъщност за сблъсъка вече спокойно може да използваме името на холивудския хит „Игри на глада”. Защото финансовата криза и в двата клуба е толкова голяма, че всеки сезон, в който те успеят да оцелеят се счита за геройство.

При „червените” кризата като че ли вече дори не прави впечатление на никого. Верността към идеята на Александър Попов е това, което накара клуба дори да постига резултати в европейските клубни турнири преди два сезона, въпреки безпаричието.

Миналата година същото опита да приложи Владимир Николов в Левски. „Сините” изпаднаха в криза след като строителния гигант Сиконко, осигуряващ безпроблемното същестуване на тима в последните сезони, спря кранчето. Николов обаче като действащ волейболист спаси положението само миналата година.

И в началото на сезона клубът бе на ръба окончателно да спре съществуването си. В последния момент се намериха скромни средства и тимът, представен само от юноши, все пак участва в шампионата.

Тренировъчен процес обаче почти не се води, тъй като волейболистите са заети и с образованието си. Резултатът – тимът е като боксова круша и едва ли може да разчита на нещо сериозно като представяне.

Защо се стигна до подобна ситуация?

Колкото и изтъркано да звучи първата причина си остава липсата на адекватен закон за спорта, който да насърчава компаниите с възможности да отделят средства за финансиране на клубове.

Реално сумата необходима за издръжката на един клуб, който не участва в евротурнири и разчита единствено на български състезатели, е между 300 и 500 000 лева. На този етап обаче и те се оказват твърде много, защото спортът продължава да е наливане от пусто в празно.

Не бива да се пренебрегва и обърканата структура – двата волейболни клуба уж са част от марката ЦСКА, съответно Левски, но нямат нищо общо с обединените спортни клубове. И ако феновете на „червените” все пак припознават тима от зала „Васил Симов”, то тези на Левски рядко могат да бъдат видени в зала „Сиконко”.

Федерацията пък е концентрирала вниманието си върху националните отбори

Елитното първенство е грижа на специално създадената национална лига, но тя продължава да не е продаваем продукт, който да генерира и печалба, и приходи, които да помагат на клубовете. Получава се омагьосан кръг, от който изход не се вижда.

И още нещо, което у нас сякаш продължава да се възприема трудно. Успешен спортен клуб, различен от футболния, всъщност се изгражда в по-малък град. Моделът е доказан в една от най-волейболните страни в Европа – Италия, където столицата Рим имаше свой елитен волейболен клуб само за един сезон. За сметка на това Сислей Тревизо си остава легенда в историята на този спорт. Същото важи и за Франция, и дори за Русия, независимо от по-големите мащаби на градовете там.

Затова никой не бива да се учудва на успехите на Марек, Пирин (Разлог) или на сериозната селекция на Добруджа. И на изместването на волейболните центрове извън София. Нищо, че дерби като това между Левски и ЦСКА няма как да бъде повторено.