Творческата криза на професията „треньор”

Ако Стойчо Младенов утре реши да си тръгне от ЦСКА, защото му е дошло до тук (показване на нивото на врата, главата и където се сетите) от проблемите, безпаричието и събирането на нов отбор всяко лято, кои имена ще прочетете като спрягани за негов заместник?

Помислете...

Милен Радуканов. Пламен Марков. Любослав Пенев. А защо не и... О, да – Димитър Пенев, разбира се!

Може и някой чужденец с безкрайно съмнителна визитка, но при ръководство в лицето на Сашо Томов – едва ли. Изброените вече са водили отбора.

Кой да бъде треньор на Левски, след като Херо отказа?

Ето този въпрос вече директно изправя играча пред Ники Кънчев в „Стани богат” за поне 10 000 лева.

Но пак се въртят познати имена, като моредната подправка е единственият свободен и конвертируем за родните стандарти треньор – Стойчо Стоев.

Другите са ясни и втръснали вече на левскарите – Вуцов, Велев...

Вариантите за национален селекционер също бяха лесно предвидими и да познаеш името на Петев не бе трудно.

Дали грешката е в методиката и това, което излиза от треньорската школа на НСА е неподготвено, или клубовете ни не се доверяват на млади кадри, или пък самите те не умеят да работят в специфичните условия на родната „А” група?

Или и трите фактора заедно?

А условията са специфични. Да си треньор в европейски клуб означава да диктуваш събитията в спортно-техническото поле от стратегията. Ти имаш думата за селекция, ти имаш думата  за академията, ти решаваш кой да играе в първия тим, планираш лагери и възстановяване, чертаеш приоритети...

У нас треньорът седи на една маса с президента и слуша – този трябва да го продадем, онзи мач не е важен, дай да направим това, дай онова...

Именно затова повечето ни наставници нямат собствен почерк. Изключваме Стойчо Младенов, който вече повече от 10 години доказва, че „захапе” ли някъде диктува от А до Я.

Другите такива са Любослав Пенев и Христо Стоичков, но повече заради егото и огромния им авторитет, а не заради уменията и капацитета да го правят.

Безпаричието също е фактор

Есента в родната „А” група довя само един чуждестранен треньор – Пепе Мурсия води в три кръга от шампионата Левски.

Общо 7 от 12-те отбора смениха наставник, като всичките останали 19 специалисти са българи.

Безпаричието е фактор – няма средства за голямо име или чужд треньор, освен в Лудогорец, Литекс и евентуално ЦСКА или Левски.

Останалите са едни и същи – Тенчо Тенев пое четвърти различен отбор за 5 години, Емил Велев – пети, Вили Вуцов – трети, Иван Колев бе из юношеските и младежкия тим на България и „Б” група – пак постоянно в сферата на спряганите за всяка работа в последните сезони.

Такива в Левски бяха като дует Стоилов и Сираков, а сега Мъри вече прави опити да се справя и сам в такъв тип мениджърско управление на един отбор. И неслучайно той е от родните треньори (никак не много), които са търсени за работа зад граница.

Да, може и да не е в Бундеслигата, но все пак.

Младенов и Стоилов логично търсят реализация навън, макар и двамата да са кръвно свързани с грандовете у нас. Но колко такива подготвени хора имаме?

Херо е спряган за работа във всеки клуб, който освободи треньора. А е в професията вече 20 години, бил е шампион с 2 отбора, национален селекционер, спортен директор...

Треньорската професия у нас е творческа криза.

Отвреме навреме проблясва някой Методи Деянов или Александър Димитров, класирал юношите за някое първенство. Но после и той остава с месеци или години извън рулетката за работа с първи тим на някой клуб.

Защото  има страх да се сложи млад специалист и продължава завъртането на едни и същи имена.

До полуда. И без абсолютно никакъв прогрес. Защото когато някой като Велев или Вуцов поеме поредния отбор, той води познатите му едни и същи играчи.

Не залага на нови, на млади или не търси перспектива. Трепери за резултати, защото от тях му зависи работата.

Затворен кръг. С познати имена в него.