Къде потъна борбата?

Вече цяла седмица погледите на всички, които обичат борбата са обърнати към Лас Вегас. Градът, познат като световна столица на хазарта, тази година е домакин на Световното първенство по класическа, свободна борба и разбира се при жените.

И макар че все още е твърде рано за генерални изводи е сигурно едно – нито състезателите, нито треньорите, а вероятно и ръководителите ще искат да си спомнят често за изявите на родните национали в Лас Вегас.

Защото статистиката е безпощадна – три бронзови медала при жените, един бронзов в свободния стил на Владимир Дубов и нула отличия в класическия стил.

А изводът се налага от само себе си – българската борба, един от спортовете, които преди години ни носеха торби с медали и отличия е изпаднал в дълбока криза.

Защо се случи така и това ли е дъното?

Това са двата въпрока, на които ръководители и треньори незабавно трябва да намерят отговор. Защото предстоят олимпийски игри и ако нещо не бъде променено генерално и в най-кратки срокове крахът там ще бъде още по-голям. Ако изобщо тимът ни стигне до там, защото пътят до Рио е дълъг и тежък и минава през цели три турнира.

За справка последният световен шампион на България в свободния стил е Михаил Ганев, който взе злато през 2010.

Последният световен шампион в класическата борба е през 2013 г. Носител на титлата тогава е Иво Ангелов.  

Това е и последният медал на тима ни в класическата борба.

И още малко факти. Трите медала при жените са постигнати под ръководството на треньора Серафим Бързаков. Същият, който години наред носеше успехи и положителни емоции като състезател.

И са спечелени в отсъствието на голямата ни звезда в този спорт – Станка Златева. Тази Станка, която не прилича на себе си в последните години и която се провали и на европейските игри в Баку преди около два месеца.

Най-лесно е да обясним проблемите и в този спорт с цялата криза, която е обхванала спорта ни от години. И съответно с кризата в държавата, липсата на средства, на треньорски кадри, на желание в децата да се занимават със спорт и от там с липсата на състезатели и криза в школите.

Или пък с другите често чувани оправдания – ощетяването от съдиите, тежкото и ударно сваляне на килограми, неправилния регламент, умората, неприятния жребий.

Но специално за борбата всичко това би било като онова добре известно клише от футбола – „търчали сме много, играли сме добро, али сме немали шансу”.

Защото едва ли има друг спорт във всичките близо 80 родни федерации, чийто състезатели могат да си позволят двуседмичен лагер в САЩ. При това с възможно най-добрите условия.

Борбата разполага и с добра, и съвременна база, всяко желание на треньори и състезатели е задоволено.  

Регламентът на турнира е еднакъв за всички, ощетявани от съдиите са всички, всички свалят килограми, умора едва ли има само при българите...

Така че тези клишета едва ли ще минат този път.

Време е да се чуят истинските отговори и причини. И нещо да се промени, за да не се стига до още по-голям провал.