Жюс Фонтен: Ходих като Исус по водата

С 13 гола той стана голмайстор №1 на Мондиал 58. И едва ли някога постижението му ще бъде настигнато. Списание „11 приятели“ направи интервю с легендарния френски голмайстор.

- Роден сте в Маракеш, а станахте легенда на френския футбол.

- Бях четвърто от седем деца в семейството. Баща ми бе от Нормандия, а майка ми – от Испания. Така бях наполовина французин. Татко служеше в армията в Мароко, а след това продължи да работи в една фабрика за тютюн. Детството ми в Маракеш премина чудно. Времето беше топло и по цял ден спортувахме. Ритахме в двора на една църква и често й чупихме прозорците. Не беше много католическо, но не ни се караха. За да развиваме техниката, правихме топки от хартия и играехме.

- А играехте ли за някой отбор?

- За Маракеш. Прескочих две възрастови групи и отидох в първия тим. Там направих първия си рекорд – срещу Оуджа вкарах два гола за една минута.

- Кога разбрахте, че футболът ще е повече от хоби за вас?

- Заради една случка, при която не бях виновен, ме изгониха от училище. Тогава преминах в Унион Спортиве Марокане в Казабланка, където бяха играли моите идоли Марио Затели и Ларби Бен Барек. Клубът плати за обучението ми, позволи ми да живея на стадиона.

- Чувствахте ли се мароканец?

- В някаква степен. Дори играх в някои марокански национални формации за деца. Станах шампион и голмайстор №1 в първенството на Мароко. Говорех и арабски, не перфектно, но разбираемо.

- През 1979 година се върнахте като национален селекционер на Мароко.

- Исках да работя пак в държавата, но нямаше успех.

- Какво стана?

- Играхме в квалификациите за световното първенство през 1982 година. И кого шефовете на федерацията поканиха като спаринг партньор преди решителния мач срещу Камерун? Сенегал! Един отбор, който тъкмо бяхме отстранили.

А след мача намерих един от моите играчи умрял в басейна на хотела, защото се напил и паднал. Трябваше да се погрижим за жена му, събрахме пари и накрая не се класирахме за мондиала. Освен това спортният министър на Мароко се опита да ми реди състава. Написах му телеграма: „Казахте ми, че ръцете ми са свободни, но очевидно не е така!“

- Да се върнем на кариерата ви. В началото на 50-те години Ница се свърза с вас.

- Марио Затели. Той беше треньорът. Беше ме гледал на юношески мач в Мароко. В него вкарах един гол от 25 метра с десния крак и още един с левия. Затели казал на ръководството, че до две години ще ме вземе. Така започнах да уча и английски.

- Трябвало е да минете и през казармата.

- През ноември 1954 година влязох в спортен батальон край Париж и изкарах в него 30 месеца. Бях капитан и треньор на армейския отбор, който спечели военното първенство. Паралелно играех и в Ница, пътувах често с нощния влак. Но най-малкото не ме караха, както моите братя по оръжие, да се бия във войната в Ница.

- Често ли излизахте из Париж?

- Имах един добър приятел. Кристиян Лабалет играеше в Сошо. Той, Жил Лирон от Ним и аз бяхме непобедими, щом трябваше да спечелим женско сърце. Лабалет умря в едно кафене. Уби го мафията.

- Защо?

- Защото просто беше на грешното място в грешния момент. Не е бил мишената. Този ден не бях с него, иначе и аз щях да съм умрял.

- През 1956 година преминахте от Ница в Реймс.

В прав текст

В Реймс минаха най-щастливите ми години.

Tweeeet me!

- В Реймс минаха най-щастливите ми години. Бяхме най-големият клуб, а Ница получи 10 милиона франка (около 205 000 евро), което беше добра сделка. Заплатата ми бе 250 000 франка (5100 евро) и заедно с Реймон Копа от Реал бяхме най-добре платените в света.

- Играхте и за националния отбор.

- В 21 мача вкарах 30 гола. Имайте предвид, че не биех нито дузпи, нито фаулове.

- Преди Мондиал 58 не сте бил титуляр, но сте имал шанса ваш конкурент да се контузи.

-  Става въпрос за моя приятел Рене Биляр, с който бяхме в една стая в Реймс. Той се контузи преди световното. В подготвителните мачове играех малко. Когато отидох на летище „Орли“ на път за Швеция, треньорът Албер Бато ми каза, че Рене е контузен и че аз ще бъда централният нападател.

- Защо бяхте в толкова добра форма?

- Защо немците са толкова успешни на световните първенства?

- Кажете вие.

- Защото имат зимна пауза. Моята почивка започна на 7 декември и свърши на 15 февруари, защото бях с контузен менискус. Когато се върнах на терена, бях във върхова форма. Станах голмайстор, вкарах 34 гола в 26 шампионатни мача и с Реймс направихме дубъл.

В прав текст

В Швеция все едно бях като Исус, който ходи по водата.

Tweeeet me!

В Швеция все едно бях като Исус, който ходи по водата. На мондиала още в груповата фаза вкарах 6 гола. На четвъртфинала срещу Северна Ирландия добавих още два. След това срещу Бразилия и в малкия финал срещу Германия, който спечелихме с 6:3, отбелязах още четири попадения. 13 общо! Накрая на годината станах трети за „Златната топка“ след Реймон Копа и Хелмут Ран, а един вестник ми подари пушка като награда. Странно ми беше, защото Ран вкара шест гола, колкото имаше и Пеле. Аз бях с 13.

- Може ли някой да бие рекорда ви?

- Най-често ме питат кога ще го бие някой. Един ден Марио Затели ме посъветва: „Никога няма да престанат да те изнервят. Разкажи им историята за мумията и ще имаш спокойствие!“

- Каква е тя?

- След 1000 години египтолози намерят саркофаг с мумия в една от пирамидите. Изведнъж виждат, че тя се движи. Мумията извикала: „Падна ли рекордът на Жюс Фонтен?“ От къде да знам дали някой ще го бие?

- Легендата разказва, че сте направили рекорда с чужди обувки.

- Моите се бяха скъсали и търсих съотборник с моя номер. Стефан Брю ми даде неговите, защото нямаше да играе.

- Какво беше настроението в отбора?

- Бяхме приятели. Излизахме заедно. След мача за трето място, когато направих рекорда, съотборниците ме понесоха във въздуха. Запяха една френска песен с мелодията на английския химн. Шведите ни аплодираха, мислеха си, че е „Марсилезата“.

-  Много ли бяхте разочарован от загубата с 2:5 от Бразилия на полуфинала?

- Въобще не, защото играхме 10 души. Защитникът ни Робер Жонке се контузи още в началото при резултат 1:1. Тогава нямаше смени. Когато атакувахме, отзад се пропуквахме. А в бразилския тим играеха Пеле, Гаринча, Зито, Диди...

- Какви са отношенията ви с Пеле?

- Уважаваме се. През 1990 година се срещнахме в един хотел. Отвън 200 души го чакаха. Но Пеле ми каза аз да мина пръв. Хората протестираха, а той им каза: „Вкарайте вие 13 гола на световно първенство и тогава викайте“!

- Вярно ли е, че Гари Линекер ви е подарил „Златната обувка“, която спечели на Мондиал 86?

- Гледах един мач на „Камп Ноу“ и Линекер седеше до мен. Попита ме: „Вие футболист ли сте?“ Отговорих му: „Да, казвам се Жюс Фонтен!“ Не ме позна. Тогава той си помисли: „Станах голмайстор на световно с шест гола, а този човек е вкарал 13!“ Линекер се обади в „Адидас“ и те ми направиха копие на неговата. На световното в Бразилия заедно с Мишел Платини и Роналдо официално ми я връчи.

- Кариерата ви спира принудително на 27 години.

- На 16 март 1960 година играх срещу Сошо. Тогава Секу Туре от Кот д'Ивоар ме повали на земята. Счупи ми на две места крака. Видях го как се разплака. После плачеше и в болницата до леглото ми. Опитах се да го успокоя, казах му, че нищо страшно не се е случило и да си отиде вкъщи.

Въпреки контузията станах голмайстор на първенството с 28 гола. Година по-късно Туре стана голмайстор. Втората тежка контузия получих на 1 януари 1961 година. Отново счупих крак при завъртане. Шест месеца бях в гипс, а след това заминах с националния отбор за ЮАР. И там кракът ми не издържа.

Ужасно бе, защото футболът е моят живот. Но не съм човек, който изпада в депресии. Когато получих парите от застраховката, отворих спортен магазин в Тулуза.

- Имате още един рекорд в националния отбор, с който не се гордеете...

- Да, бях за най-кратко време в историята национален селекционер. Треньорите Хосе Арибас и Жан Снела се оттеглиха, защото виждаха, че нямаме добро поколение. Президентът на Тулуза Жан-Баптист Думенг ме предложи.

Дори не получих заплата. Във втория ми мач играхме срещу СССР в Париж. Те бяха европейски шампиони с Лев Яшин на вратата. На почивката водихме с 2:1 и трябва да видите физиономиите на хората от френската федерация.

- Защо?

- Не ме обичаха, защото не бях послушник. Ако бяхме спечелили, щях да продължа. Но СССР спечели с 4:2 и ме изгониха.

- Защо ви наричат „Пингвинът, който пие само вода“?

- Защото не пия нито вино, нито бира, нито шампанско. Въпреки че Реймс е градът на шампанското.

- Не обичате ли да излизате нощем?

- Въобще не. Нощното излизане е само да се преследват момичета. Затова не ми бе нужен алкохол.

-  Как се запознахте със съпругата ви?

- На мач на Реймс в Тулуза. До тренировъчния терен видях една блондинка и една брюнетка, които поздравяваха моите съотборници с целувки. Брюнетката не ме интересуваше, но блондинката много ми хареса. Извиках й: „Мен защо ме пропускате?“ Тя отговори: „Монсеньор, вас не ви познаваме!“ От 52 години сме женени и имаме две деца.

- Наслаждавате ли се още на футбола?

-  Да. Обичам Барселона и Меси. Но телевизията е смъртта на футбола. Бих наказал за 10 мача футболист, който вкара гол и съблече фланелката си. Може ли да си толкова глупав? Или Кристиано Роналдо, който все си показва мускулите. Кой се интересува от това? Когато нямаше телевизия, никой не правеше така. Мен ме интересува мачът, нищо друго.